Ivostr’s Weblog

Джубран Халил Джубран*, „Пясък и пяна“

Седем пъти презирах душата си.

Първият път, когато видях, че тя се покорява, за да достигне висоти.

Вторият път, когато забелязах, че тя куца в присъствието на сакати.

Трети път, когато трябваше да избира между трудното и лесното, и тя избра лесното.

Четвъртият път, когато тя извърши зло и за свое оправдание каза, че и другите постъпват по същия начин.

Петият път, когато тя, претърпявайки поради своята слабост, представи търпението си за сила.

Шестият път, когато с презрение се отвърна от уродливо лице, без да познае, че това е една от нейните маски.

И седми път, когато тя пееше хвалебствена песен и си въобразяваше, че това е добродетел.

Edit: А вашите души?

Continue reading Седем пъти презирах душата си…

Лети и то в онзи, емоционален смисъл. Тук не става въпрос за това, че времето е пари, което несъмнено е истина. Не, просто слънцето ми навява разни спомени – вече отминали, но все пак така близки.

Точно преди една година треперех за изпита си по история. Падна се тема, която знаех – зарадвах се, написах я.
След това треперех за последната си среща с моя клас (в цялостния му вид). А тя наистина бе незабравима…
После треперех в очакване на оценките от изпитите (голямо чакане падна). Е, дочаках ги и бях щастлив.
После треперех за това дали ще ме приемат Европеистика в Университета (само три места за момчета с френски ми звучеше доста плашещо). Ама ме приеха – първи (ето ги и другите двама: Гошо и Митко). Отново бях доволен от себе си. Много даже…
После треперех, защото отивах да живея в Студентски град. И да ви кажа, първоначално усещането е доста неприятно (да не споменавам съквартирантитье…) Но само първоначално…
После треперех за първата си среща с колегите (моят нов клас? – не!). Ами… видях ги (къде попаднах, Господи?!). Натегачи, костюмари разни и… натегачи. Добре, че открих и няколко сродни души (иначе нямаша да оцелея…). Видях и преподавателите си… Но за тях или добро, или нищо… т.е. нищо! Ама, окопитих се по някое време .
После треперех за първата сесия, първия изпит… (не, тук направо много ви лъжа – не знам защо, но не ми пукаше особено. И по-добре.) Взех си изпитите, а успехът – добре, добре… („Повече от доволно, брат!”).
В общи линии, голямо треперене е паднало (не, не съм болен от Паркинсон). Но не в това е проблемът… Лошото е в това, че сега други треперят за довчерашните мои терзания… Аз зная, че утре за друго нещо ще треперя, но… Вече нищо няма да е същото. Никога… Животът няма втори дубъл. Но и това има своите хубави страни…

Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.

Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост —
докле е младост, ах, докле е младост!

Сън за щастие, Пенчо П. Славейков

„Аз ибрах си сърце за светлите неща…“

Дали е възможно? За мен. А другите, какъв ли ще бъде техният ден?! Честно ли би било това? Променям ли нещо по този начин… Просто ставам непукист, а така аз не мога да живея. Да не обръщам внимание на това, което не харесвам… Не, не бих могъл. Това вече не би било истински (солен + сладък = интересен) живот.

И аз “не харесвам долната земя“, но за съжаление там живея…

И все пак, според Марк Тулий Цицерон (когото съм цитирал, т.е. би трябвало да съм съгласен с него) аз правя две от „Шестте грешки на човека“. А именно – Номер 2: Склонността да се тревожим за неща, които не могат да бъдат променени или поправени и Номер 3: Твърдението, че нещо е невъзможно, защото ние не сме способни да го направим.

Така че… Не ми остава нищо друго, освен да се взема в ръце (колкото и да ми е трудно да си го представя ).

Снимка: Георги Димитров – Бруно, netinfo.bg

Напоследък все тази мисъл ми е в главата…

„Не очаквах нищо и все пак съм разочарован!“

Нямам повече сили… За нищо.

За престорена усмивка - въобще.

Какво по-хубаво от това?! Няколко министри да ти засвиделтелстват лично уважението и предаността си. И това, ако не е служба в името на народа.

Ако използвам езика на президента Г. Първанов и се водя по неговата логика, то вероятно и министър Гайдарски, в стремежа си да навлезе по-навътре в оперативната работа (искам да кажа, че му се е оперирало на човека, лекар е все пак), се е срещал с този и онзи (за двама братя става въпрос, ако ви трябва жокер).

Не е вярно обаче, че съм им предал поздрави от премиера Сергей Станишев, както се твърди в публикации в пресата, подчерта министър Гайдарски. Но според мен близостта между тях (колкото и много да са), не може лесно да се скрие. Личното посещение и изказване от типа „Много симпатични хора са“ говори доста само по себе си.

И после как да не ни е симпатична държавата, като всички са така симпатични. Ха - ха.                                      За наша сметка обаче.

Какво е това „трябва да“? Щом трябва, значи може, както казва един мой любим професор. И все пак… Щом Жени каза, че трябва. Макар и с огромно закъснение (щото постих досега, не за друго)

1. Трябва да започна да правя нещата, които трябва да свърша или не трябва, но пък искам, а не само да си мисля за тях . И с това сякаш се списъкът ми се изчерпва.

Обаче…

И как да стоиш затворен в няк’ва стая 2х2 и да учиш. Няма как…

И накрая на деня идва ужасяващата равносметка - нито научих, нито излязох. Оффф….

Днес имах доста забавна (и все пак много натъжаваща) лекция по политическа география. Понеже имаме македонци в курса, преподавателят (небезизвестният проф. Стефан Карастоянов) помоли един от тях – българите от Долна България, както сам ги нарича, да донесе учебник по история от родината си. Колегата, твърдящ, че се самоопределя като българин, най-любезно се съгласи.

И така, днес имахме честта да се запознаем отблизо с творчеството (художествено) на скопските автори. Учебникът беше за осми клас, тънък и напомнящ повече за някакво помагалце (но явно определено помага за промиването на мозъци), сравнявайки го с размера на българските учебници (още едно доказателство, че съдържанието е по-важно ).Както и да е, на първата случайно отворена страница се четеше следното: „Бугарскиот цар наредил да убијат мекедонскиот револуционер Јане Сандански“ (извинявам се, ако има неточности в изписването, но македонският /известен също като български на сръбска пишеща машина/ е доста „древен“ език – май вече станаха 50 години, и ми е трудно). Но съдържанието е както в учебника.
Знам, че не казвам нищо ново, но просто се ужасявам от факта, че никой не прави нищо по въпроса. А Македония се е запътила към НАТО и ЕС. Добре, че засега поне Гърция има твърда позиция за името на претенциозната ни съседка. Но нас това не ни грее /колкото и брутален изразът/. Мога само да се съглася с мнението на Борислав Цеков. Та ние дори нямаме доктрина по въпроса (а и не само по него)… Сигурно така е много по-лесно: щом няма ясни национални интереси, защо някой трябва да ги защитава. И как ще ги защитава, след като сякаш никой не е наясно с тях?!

♦ ♦ ♦

Националност на Яне Сандански
Въпреки че македонската историография се опитва да наложи Яне Сандански като македонски революционер в съзнанието на македонското общество, той винаги се е самоопределял като българин.

• Обяснявайки своя идеал за свободна Македония пред италианския вестник „Секуло“ по повод на окупацията на Вардарска и Егейска Македония от Сърбия и Гърция, той казва: „Македонските революционери, които след дълга и жестока борба с турската тирания доживяха да видят своята мечта – извоюване на свобода на Татковината, не могат да допуснат тя да попадне под сръбско и гръцко владение. Те няма да се спрат и пред най-страшните терористически средства, за да реализират съкровената си мечта – свободна българска Македония!…“

• „…Работата не е толкова проста,както ви разправят върховистите. Велика русия не успя да обедини българския народ… По-добре е да искаме Македония да си остане цяла и да получи поне автономия, отколкото на България да се падне едно парче, а другите части да ги вземат сърби и гърци. Да не искаме рогове, защото може да си загубим и ушите…Българския елемент в Македония е най-многочислен… По тоя начин, ние ще се намираме в постоянно сътрудничество за общобългарски цели, по пътя на които всеко дрънкане на сабли днес е предателство спрямо българщината…““ – думи на Яне Сандански, изречени пред кореспондента на вестник „Дневник“ и публикувани на страниците на вестника на 11 август 1909 г.
• „Докато българите си разбиваха главата в Булаирските и Чаталджанските скали, сърбите и гърците си поделиха най-богатата на Балканите земя, където живееха един милион и половина българи…„.

За смъртта на Яне Сандански: След разгрома на Илинденско-Преображенското въстание като ръководител на Серския революционен окръг Сандански застава начело на т.нар. левица в македоно-одринското движение. Той подкрепя идеите за автономна Македония и балканска федерация . След смъртта на Дамян Груев, ръководител на ВМОРО, (загинал в престрелка с турците на 10 Декември 1906 г.) в организацията настава борба за власт, в която Сандански вижда основната пречка за амбициите си в лицето на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов. През 1907 г. Сандански започва да застъпва идеята, че македонският въпрос не трябва да се разглежда като национално обединение за българите, а да се постави на една освободена от национализма интернационална основа. От тази гледна точка всички, които агитират за обединението на Македония и България трябва да бъдат посрещани от ВМРО враждебно и третирани наравно със сръбските и гръцките агитатори. Сандански е организатор на екзекуциите на Михаил Даев, а по-късно на Борис Сарафов и Иван Гарванов и като такъв носи отговорност за започване на самоизтреблението и за подронването на българската кауза в Македония и за налагането на терора като средство за разрешаване на вътрешни противоречия във ВМОРО. Заради това на конгреса през март 1908 г. в кюстендилското село Жабокрът Сандански е изключен от ВМОРО и осъден на смърт от Тодор Александров.

Сандански е убит на 21 април 1915 г. в Пирин, местността Балтата от районната неврокопска чета на ВМОРО и конкретно от четника Андон Качарков. Погребан е на около 200 м източно от Роженския манастир. На надгробната мраморна плоча се четат думите му: „Да живееш, значи да се бориш. Робът — за свобода, а свободният — за съвършенство.“

източник: makedonski.10.forumer.com/ Уикипедия