Ivostr’s Weblog

Социалната действителност в България – модерна или не? Европейска или не точно? Европейска или не точно? Измина година, откакто страната ни е пълноправен член на Европейския съюз, а все още подобни въпроси не са изгубили значението си. Със същата сила важи и показаното, или по-скоро скритото, в документалния филм на Иван Кулеков “Държава се прави с хора”. Създаден през 2005 година, с цел да пропагандира “безценните” заслуги на тогавашните управляващи и “невидимият” труд на екипа на Меглена Кунева (тогава Министър по европейските въпроси, а днес еврокомисар), филмът изобличава доста съществени, но незабелязвани, поради широко- разпространената апатия, български реалности. В замисъла, едва ли не да възхвали, така неприсъщия за народа ни, ентусиазъм на работещите по присъединяването, авторът успява да разкрие хаосът в неговата систематичност, който цари в родните институции. Защото преди познанието, светът е именно това, а пък ние далеч не сме научили всичко. Така, кадър след кадър, някак осъзнаваш на какво се дължат причините за липсата на развитие, за това прословуто и толкова актуално все още “Европейци сме ний, ама все не дотам!”.

Влизането в Евросъюза предполага готовност за съвместно съжителство с много народи, сътрудничество и партниране в много и различни, но общи инициативи (естествено, не такива като Лисабонската стратегия, която представлява провал). Във филма обаче изобщо не става дума за това: България е представена като самостоятелна държава и не е отделено никакво внимание на контактите й с останалите членки на съюза. И как иначе може да бъде. Погледнати в исторически план, отношенията на страната ни с държави от Запада са основани предимно на военни конфликти и тяхното приключване, обикновено с негативни последици за България. И единствено ако министър председателят Симеон Сакс Кобург-Готски, подписал договора за присъединяване, смята, че слага подписа си върху договор, подобен на онези унизителни документи от миналото, би било вярно неговото твърдение, че “ние се връщаме там, където винаги сме били”. Нещо, физически и практически неосъществимо, но пък затова прилягащо идеално на националното ни самочувствие и собствената ни вяра в европейските ни достойнства. А тях всъщност, никога не сме ги притежавали, което означава, че по-скоро оставаме там, където винаги сме били: в калта и боклуците. И ако “царят” определя себе си като европеец, да не забравяме,че народът му не е европейски и заради управлението на един негов родственик. Не, че трябва да има някаква връзка в приомите на двамата, но всички помним “личният принос” на Симеон за добруването на България.
Ако се доверим на М. Кунева (а не трябва), излиза,че тези персонални заслуги се оказват решаващи за сключването на договора в Люксембург. Да обаче, за разлика от впечатлението, което филмът създава, този договор е за присъединяване на две държави, а не само на България. Още на първата му страница се чете и името на Румъния. То стои и на фона на държавните представители, които се подписват (това май контрастира на онзи фон от Ялтенската конференция, когато “тримата големи” прекрояват и определят не само нашата съдба за 45 години напред, чиято следа личи и до днес). Румънската кралска особа липсва и е наистина учудващо как тази страна е успяла да се присъедини наравно с нас! За жалост, типично българско мислене: ако румънците имаха толкова старателен Министър по европейските въпроси, той щеше да осигури поне един херцог.
И като стана дума за заслуги (които, поради липса у нас, ние търсим другаде), мястото на подписването, а именно Люксембург, било също от изключително значение. Тази реплика отново е из словата на М. Кунева, което я прави съмнителна. Тя вероятно смята така, поради факта, че разглежда споменатия акт като шанс, щастливо стечение на обстоятелствата (въпреки несъмнените усилия от българска страна). Само, че навън нещата не се случват така, както сме свикнали да ги правим у дома: “там” организацията на работа не е “ненормална”, “там” всеки носи отговорност и министерствата купуват билети на своите служители, “там” държат на “цифричките”, защото “там” министрите “четат”. А ние ще трябва тепърва да се учим на всичко това.
И ние се опитваме да учим. Меглена Кунева разбра най-сетне (благодарение на добрия европейски пример), че чрез правото и законите се създава и променя живота. “Оказа” се, естествено след като го прочетохме цялото, че законодателството е подредено. Следствие от това късно осъзнаване е реалността в България, а на всичкото отгоре ние дори не правим реформи и не искаме да видим нашата съдебната система в “красивия” й вариант. Това се “оказва” по-трудно дори от преговарянето с ЕС за 4.5 милиарда евро. Нищо, че при нас такава система почти липсва, но пък така, без еднакви закони за всички (поне на практика), ни харесва повече, а и е по-удобно – отново само за някои. По този критерий, а и като че ли, не само по този, страната ни силно се отдалечава от Модерността: върховенството на правото доста често бива оспорвано. Член на екипа заявява, че европейското право е “нов тип право” и предизвикателство. Може би защото трябва да бъде спазвано. От всеки. От друга страна, не приличаме много и на традиционните общества: моралът и другите нравствени ценности като цяло убягват на несплотеното ни общество. Това беззаконие вероятно се дължи на факта, че българските политически представителства са съставени от множество хамелеони. Те често сменят цвета си, но продължават да ни управляват и ни водят, накъдето ги отведат собствените им интереси. И въпреки, че хората на върха са постоянно едни и същи, между отделните им действия няма приемственост. А такава липсва, защото няма ясно изградена програма за действие, която да даде на приоритет на интересите на икономиката. Но това не значи да прокараме един-два закона, за да улесним бизнеса на нашите гласоподаватели. Отговорът на народа е тотална апатия, противно на необходимите ни мотиви за участие и ангажираност към случващото се.
В действителност тази незаинтересованост, която е породена от стремежа на всеки да гони личния си егоистичен интерес (изключение от това правило са единствено експертите от екипа на Кунева, които работят по 12-14 часа на ден в името на нашия и европейския интерес), е двупосочна: от страна на държавата към нейните граждани и в обратна посока. При наличието на двете обаче, реализирането на който и да било интерес от двата, става практически невъзможно. Служителката от министерството упреква бизнеса за тежката ситуация в страната. Отново типично български подход – свикнали сме да си прехвърляме топката един на друг, особено когато търсим чия е вината, вместо да помислим как заедно бихме били полезни не само на себе си. Същевременно администрацията не улеснява интеграцията на обществото и участието му в обсъждането на европейските директиви. Ако се замислим за твърдението за уникалността на екипа откъм неговия ентусиазъм, става ясно дори, че не всички чиновници работят на пълни обороти, пренебрегвайки ниското си заплащане и “сярната киселина”, в която им се налага да плуват.
Пример за безхаберието на българската държава е наложеното й наказание от ЕС за безопасността на въздухоплаването. А още по време на преговорите има проблеми с главата за морската безопасност – “там” били много “чувствителни” на тази тема. Може би защото “там” имат интереси: добре развита морска търговия с дългогодишен опит, която се нуждае от известна сигурност. А ние няма какво да пазим на сушата, какво остава в морето. Обаче вече не пазим само себе си, а носим отговорност и за другите – нещо, което също не умеем.
Всъщност заинтересоваността на страната по отношение на нейните граждани се изразява в две точки: преговорите за ракия и за тютюн, като при втората точка, поради наличието етнически и политически фактори, вероятно става дума за интереси на една друга държава и едни други граждани (жалко, че тя не е член на ЕС, защото така добре се разбираме. Очевидно е, дори без никой да го признава официално). А обикновеният българин е доволен от “постиженията” на тези преговори. Неосъзнавайки, че гледните точки на човека и човешкото общество, както и техните перспективи са коренно различни. За съжаление, тази упоритост се явява в минус на България и нейното евентуално икономическо развитие. Отказвайки да приложим европейските стандарти по тези точки, те остават извън функционираща пазарна икономика, а именно нейните интереси ние трябва да обгрижваме най-напред. И тази грижа би следвало да дойде от институционалния механизъм, а не от политиците. Затова е ужасяващ фактът, че нашите евроинтегратори изтъкват като върховен успех договореностите за ракията и цигарите, което от своя страна, говори за непознаване на основополагащата роля, която има пазарът за модернизирането на обществото – той създава нови обществени структури, които пораждат развитие. Ама ние тукa с такива неща не се занимаваме.
Вторият тип апатия, която има остър привкус на песимизъм, произтича автоматично от казаното дотук, т.е. от гледката през илюминатора над София, една наистина европейска сто-лица (погледнати отблизо детайлите са доста по-шокиращи). След като няма държава, понеже нейните институции не работят, човек не може да бъде гражданин в пълния смисъл, които тази дума носи. Какво значение има някакъв си договор (несъмнено “най-добрият”) за празнуващите абитуриенти. Реалността, която е до голяма степен произведение и на медиите, кара българинът да мисли така, та дори този тип мислене да не е в негов интерес. Оставен на произвола, всеки търси изход сам за себе си – някои извън България, в онази “истинската” Европа. Защото само с искане нещата не се получават. Щастието няма да дойде с еврофондовете, трябва сами да го извоюваме.
Война. Да, това представляват преговорите на страната ни с ЕС. Верни на традициите си, ние сме решени да превземем Европа. При това, не как да е, а под звуците на Одата на радостта в традиционна българска версия и… “По петь на ножь”. В случая това “петь” може би се олицетворява с “пет преговорни глави наведнъж” или “пет дни по-рано”, зависи как ще ни чуят “там”. В контекста на войната това опозиционно “там” е натоварено с негативизъм и има смисъл на “враг”. Ние се борим “за всяка къща”, разбирай пазарим се за всяко листче тютюн, всяка капка ракия (а уж не можеше). Късно разбираме, че това не е битка, че всичко е регламентирано от правила, които са еднакви за всички. Като се замислим, това неразбиране е донякъде обяснимо, тъй като ние тук и така не правим. Погрешните ни схващания ще дадат своя резултат, най-вероятно чрез липсата на ползотворен резултат след присъединяването. Несъмнено ще дадем своите жертви (на война като на война), защото досега не сме се научили да се съобразяваме с никакви изисквания. А единственият стимул, способен да ни накара да го направим, са паричните санкции – “скритото оръжие” на Европа. Не е изключено някой сънародник да мине под надписа NON EU на летището, защото не може да изкорени балканското у себе си или просто поради неграмотност.
Неграмотно е и да мислим, че заглавие от типа “Държава се прави с хора” е правилно и подходящо за филм за българската евроинтеграция, или опита ни за такава. И как ще вървят нещата в тази държава, която я правят хора. В България хора има, пък държавата сякаш я няма. А може би е невидима, защото служителите й са “невидими” , без в това обаче да има нищо апостолско. За да работи на нея й трябва механизъм, трябва й система от институции. В българския вариант уви, тези институции не функционират. Между тях няма никаква съгласуваност и свършената работа от един не продължава по веригата, защото всъщност тази верига е повредена още от момента на нейното монтиране. Затова нашата националната държава, независимо от ролята й на основна структура на модерното общество, се проваля като източник на развитие в българската реалност.
Многобройни са примерите във филма на Кулеков за различните виждания относно естеството на евроинтеграцията: законът за далекосъобщенията престоява десет месеца в канцелариите на парламента преди да бъде приет за гласуване (въпреки “упорството” на болната служителка); преговорите за тютюна продължават от три до четири години според различните версии; една дама дори смята, че с работата си определя световния ред и още, и още… Сякаш тези чиновници не работят за една и съща държава. Уж “накуп” и постоянно заедно, а същевременно всеки действа, “както си знае”. Защото никой не спазва правилата, защото тези, които ги създават, дори не четат. Сякаш държавата не я е грижа за себе си. Така и по този параграф се отдалечаваме от шанса за прогрес, тъй като нашите институции не работят и по никакъв начин не си взаимодействат, за да могат да генерират развитие. Песимизмът, до който води реалността, поражда бездействие, а то има пагубно влияние върху качеството на цялостния живот, независимо, че нас явно ни вълнува много повече неговото количествено измерение. Вероятността, или по-скоро убедеността за тази неизбежна реалност се усилва още повече, ако се ръководим по плана за развитие на Ирландия, схванат по нашенски. А именно, “малко морета, винопроизводство, разбирай и консумация (последното следва да бъде от особена важност). Нищо друго!”
По същата тази “ирландска” логика мислим, че и “там” работят, както и тук. Може би в кабинетите и на другите чиновници в ЕС часовниците са оставени спрели върху куп книжа и попиват прах и… време, за което никой не го е грижа. За голямо наше съжаление, тук отново се разминаваме фатално с онези, които са “в час”. У нас, подобно на традиционните общества, времето е ориентирано към вечността и колкото е по-трайно, толкова е и по-истинно то според нас. Затова нашият неуморен екип непрестанно изтъква часовете труд – ден и нощ, дори в къщи, дори по време на командировка. За Европа обаче важен е само резултатът. Постигнали сте много, но трябва още.
Това всъщност ни казват те, но ние с тях не говорим на еднакви езици. Ако чувахме тях, нямаше да чуем “компетентни” изказвания от рода на това на М. Кунева: “ Свършваме работата и после пак отначало”. Логично е да се замислим за качеството на тази работа и за значението, което българският чиновник, този всеотдаен войн, й отдава. И понеже всичката работа е българска, няма причина, която да извади труда на евроинтеграторите от тази категория, въпреки опита на филма, макар и твърде неуспешен, да ни убеди в обратното.
Защото трябва още. Ако правим държавата с хора, то поне нека са повече тези хора. При това, вярно война е, но не бива да тръгнем към модернизацията с “щикова атака”, както е било досега в отношенията ни с Европа. Неспособни сме да осигурим дори необходимия набор от експерти, които са биха могли да проведат една умела интеграция и то интеграция, която започва далеч преди подписването на присъединителния договор. Българският процес е реализиран от един “тънък пласт”, първоначално почти неподготвени кадри, които трябва да се превърнат в специалисти. Затова се налага болната служителка да прави закони, затова всички оплакват загиналата секретарка, която е била “100 % навътре в нещата”. Особеност, неприсъща за характеристиките на тази длъжност, но пък на 100% характерна за българската й версия. Нямаме традиции в този тип политика и поради това няма кой да заеме мястото на ранените войници и жертвите, оплели се в хилядите страници закони.
Освен малка, армията ни е и немотивирана като цяло. Във филма удържането на добрите отношения и ентусиазма у този “тънък пласт хора” в продължение на цели четири години се споменава като “уникално постижение”. И за нас то е такова, защото няма организация на работата. Трагично е, че толкова късно, едва когато някой ни заплашва със глоби, осъзнаваме необходимостта от промяна в начина на мислене и работа. Балканските ни навици отдавна са неприложими, защото стандартите и изискванията за развитие вече са се променили. Тази мотивация се отразява пряко и върху качеството на работата, а оттам и на цялата работа, като по този начин се формира българщината. Логичната последица са ниските заплати (които все пак идват от джоба на данъкоплатеца) и липсата на енергия да променим хода на събитията или поне опит да контролираме промяната.
И самата причина за мотивацията на участниците в екипa е твърде потресаваща: табелката с името на България пред тях, както и гордостта да видят техните текстове в дебелите книги. Нали имаше нещо апостолско в труда им: работиш по европейски, само когато това има пряко значение за теб, иначе си кротуваш тихичко зад бюрцето. Бедата е в това, че цялата ни администрация се основава на този неписан, но пък спазван от всички, закон.
За разлика от българската правна система обаче, в европейската нещата не стоят по същия начин. “Техните” закони се основават на добра формулировка, а ние едва сега разбираме, че зад всеки текст стоят много и разнообразни интереси, а също и компромис. Затова, гледайки церемонията на подписването, на служителката й се плаче – защото в течение на работата е осъзнала, че не сме достатъчно подготвени за ЕС.
Това продължава да бъде действителността в България и през 2008 година. Все още всичко подлежи на евроинтеграция. Но наистина всичко, една радикална и качествена промяна из основи, и все пак не съвсем революция. A само от нас зависи дали това бленувано развитие ще се осъществи. Членството ни в ЕС само по себе си не означава нищо, противно на нагласите на повечето българи. Връщането на делегацията от Люксембург го доказва: въпреки, че самолетът каца на запад на пистата в София, калта и мръсотията стоят непокътнати и след подписването на договора, а от нашата столица все още лъха на нещо ориенталско (и това определено не е баклава). За да бъдем конкурентноспособни и действително “пълноправна” част на общността, е жизнено необходимо наличието на евроспециалисти, които да приложат добрите европейски практики във всичко, което носи още специфичния си български характер. За да са ползотворни у нас, последните следва да бъдат регламентирани със силата на закон, който обаче да се спазва. По европейски маниер в България. И това не бива да изглежда като оксиморон. Защото не може да “въртим” Европа, както сме свикнали тук на Балканите.