Ivostr’s Weblog

Джубран Халил Джубран*, „Пясък и пяна“

Седем пъти презирах душата си.

Първият път, когато видях, че тя се покорява, за да достигне висоти.

Вторият път, когато забелязах, че тя куца в присъствието на сакати.

Трети път, когато трябваше да избира между трудното и лесното, и тя избра лесното.

Четвъртият път, когато тя извърши зло и за свое оправдание каза, че и другите постъпват по същия начин.

Петият път, когато тя, претърпявайки поради своята слабост, представи търпението си за сила.

Шестият път, когато с презрение се отвърна от уродливо лице, без да познае, че това е една от нейните маски.

И седми път, когато тя пееше хвалебствена песен и си въобразяваше, че това е добродетел.

Edit: А вашите души?

Continue reading Седем пъти презирах душата си…

Лети и то в онзи, емоционален смисъл. Тук не става въпрос за това, че времето е пари, което несъмнено е истина. Не, просто слънцето ми навява разни спомени – вече отминали, но все пак така близки.

Точно преди една година треперех за изпита си по история. Падна се тема, която знаех – зарадвах се, написах я.
След това треперех за последната си среща с моя клас (в цялостния му вид). А тя наистина бе незабравима…
После треперех в очакване на оценките от изпитите (голямо чакане падна). Е, дочаках ги и бях щастлив.
После треперех за това дали ще ме приемат Европеистика в Университета (само три места за момчета с френски ми звучеше доста плашещо). Ама ме приеха – първи (ето ги и другите двама: Гошо и Митко). Отново бях доволен от себе си. Много даже…
После треперех, защото отивах да живея в Студентски град. И да ви кажа, първоначално усещането е доста неприятно (да не споменавам съквартирантитье…) Но само първоначално…
После треперех за първата си среща с колегите (моят нов клас? – не!). Ами… видях ги (къде попаднах, Господи?!). Натегачи, костюмари разни и… натегачи. Добре, че открих и няколко сродни души (иначе нямаша да оцелея…). Видях и преподавателите си… Но за тях или добро, или нищо… т.е. нищо! Ама, окопитих се по някое време .
После треперех за първата сесия, първия изпит… (не, тук направо много ви лъжа – не знам защо, но не ми пукаше особено. И по-добре.) Взех си изпитите, а успехът – добре, добре… („Повече от доволно, брат!”).
В общи линии, голямо треперене е паднало (не, не съм болен от Паркинсон). Но не в това е проблемът… Лошото е в това, че сега други треперят за довчерашните мои терзания… Аз зная, че утре за друго нещо ще треперя, но… Вече нищо няма да е същото. Никога… Животът няма втори дубъл. Но и това има своите хубави страни…

Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.

Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост —
докле е младост, ах, докле е младост!

Сън за щастие, Пенчо П. Славейков