Невиждано шоу с Десислава, Тони Стораро, Есил Дюран и ферия от 3 зари спретна “Стомана Индъстри” в центъра на Перник

Състезателката за 500 000 лева, певицата Десислава от “Пей с мен”, еротичната и критичната част от журито на “Мюзик айдъл 2″ Есил Дюран и краля на гръцката песен Тони Стораро се събраха на една сцена в Перник на купон платен с парите на Стомана Индъстри, по случай подаръка, който фирмата направи на града ни – нова линейка “Фолксваген”.

юни 8th, 2008 • Агенция “ЗА Перник”

?!?

Липсва само едно “Ура, другари!” накрая, преди да сме започнали да аплодираме доброто дело на великодушните бизнесмени, които мислят за развитието на града…   Бля-бля!

За протокола, не високият стил на статията (тип платена реклама) е обект на разглеждане в този пост. Но… За една линейка да направиш купон, с парите, за чието организиране, могат да се купят още няколко линейки (според желанието)… Струва ми се някак твърде тъпо. Дори и за България, дори и за Перник.

Може би истинският повод за празника е въвеждането в експлоатация на нов високотехнологичен цех (инвестицията е в размер на 156 милиона лева!), който неслучайно бе официално открит от президента Георги Първанов.

Направи ми впечатление единият от коментарите на статията. Ще си позволя да го цитирам (mot-à-mot), тъй като според мен в оригиналния си вид той е прекрасно отражение на родната социална действителност. Принадлежи на читател, кръстил себе си “Златната ламя и трите джуджета”. Ето и коментарa:

Е що му е невижданото?
Дошли три чалгаджий и се събрали хиляда празноглавци.
Женската половина от празноглавците мечтаели и те да станат чалгаджии, а мъжката - да опикае градинките с наавантена бира, след което да оноди некоя умствена блондинка от първата половинка.

Аз нямам какво повече да добавя… Или по-скоро, думи нямам!

Джубран Халил Джубран*, “Пясък и пяна”

Седем пъти презирах душата си.

Първият път, когато видях, че тя се покорява, за да достигне висоти.

Вторият път, когато забелязах, че тя куца в присъствието на сакати.

Трети път, когато трябваше да избира между трудното и лесното, и тя избра лесното.

Четвъртият път, когато тя извърши зло и за свое оправдание каза, че и другите постъпват по същия начин.

Петият път, когато тя, претърпявайки поради своята слабост, представи търпението си за сила.

Шестият път, когато с презрение се отвърна от уродливо лице, без да познае, че това е една от нейните маски.

И седми път, когато тя пееше хвалебствена песен и си въобразяваше, че това е добродетел.

Edit: А вашите души?

Нормално е, щом прочетеш горните редове, да направиш съпоставка със своята душа… Е, и аз не останах по-назад…

За мое съжаление, трябва да презирам душата си по три критерия: 3 (човешко е…), отчасти 4 (макар и в малки размери) и най-вече 5 (да…).

1, 2 и 6 не са ми в стила… (пък не е ли достатъчно другото?!)

* ОЩЕ ЗА  Джубран Халил Джубран: тук и тук…

Лети и то в онзи, емоционален смисъл. Тук не става въпрос за това, че времето е пари, което несъмнено е истина. Не, просто слънцето ми навява разни спомени – вече отминали, но все пак така близки.

Точно преди една година треперех за изпита си по история. Падна се тема, която знаех - зарадвах се, написах я.
След това треперех за последната си среща с моя клас (в цялостния му вид). А тя наистина бе незабравима…
После треперех в очакване на оценките от изпитите (голямо чакане падна). Е, дочаках ги и бях щастлив.
После треперех за това дали ще ме приемат Европеистика в Университета (само три места за момчета с френски ми звучеше доста плашещо). Ама ме приеха - първи (ето ги и другите двама: Гошо и Митко). Отново бях доволен от себе си. Много даже…
После треперех, защото отивах да живея в Студентски град. И да ви кажа, първоначално усещането е доста неприятно (да не споменавам съквартирантитье…) Но само първоначално…
После треперех за първата си среща с колегите (моят нов клас? – не!). Ами… видях ги (къде попаднах, Господи?!). Натегачи, костюмари разни и… натегачи. Добре, че открих и няколко сродни души (иначе нямаша да оцелея…). Видях и преподавателите си… Но за тях или добро, или нищо… т.е. нищо! Ама, окопитих се по някое време .
После треперех за първата сесия, първия изпит… (не, тук направо много ви лъжа – не знам защо, но не ми пукаше особено. И по-добре.) Взех си изпитите, а успехът – добре, добре… („Повече от доволно, брат!”).
В общи линии, голямо треперене е паднало (не, не съм болен от Паркинсон). Но не в това е проблемът… Лошото е в това, че сега други треперят за довчерашните мои терзания… Аз зная, че утре за друго нещо ще треперя, но… Вече нищо няма да е същото. Никога… Животът няма втори дубъл. Но и това има своите хубави страни…

Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.

Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост —
докле е младост, ах, докле е младост!

Сън за щастие, Пенчо П. Славейков

Вече не зная колко на брой станаха тези прояви от родната провинция, които ме карат да се чувствам особено горд… За да стане мило и на вашите души, реших да продължа  абсурдната статистика.

И така, опитах се да преглътна случая с еврокомисар Меглена Кунева, когато две местни джебчийки (на 15 и на 18 години, регистрирани в родните РПУ-та 16 и съответно 62 пъти)  отмъкнаха чантата й. Но това вече преминава всякакви граници. Така де, кражби се случват всеки ден и навсякъде (друг е въпросът, че у нас последните наистина са в рамките на нормалното). А двете ” стари познайнички на полицията” едва ли са разбрали чия чанта са откраднали и е нямало да разберат, ако не са ги заловили. А и вероятно е нямало да ги заловят (не за половин час, а по принцип), ако не са били взели точната чанта.

След това нехарактерно за мен предисловие, ето и конкретния повод (който вече е част от новините на доста медии) за този пост :

Нови указателни табели - „Хероин при Рита – 10 лв”. По фасадите на няколко сгради в близост до центъра на Перник с огромни букви четливо и старателно е изписано „Хероин при Рита” , „Хероин при Рита – 10 лв” и други подобни. Някои от новите «указателни знаци» дори са съпроводени и със стрелки – да не би някой от „клиентелата” да се обърка. Въпросната Рита е стар познайник на полицията, наскоро беше задържана в ареста на ОДП за разпространение на дрога за 24 часа. И какво от това? Бизнесът й върви, домът й дори е съвсем явна, да не кажем официална квартира, от която, пред очите на старо и младо зависими купуват поредната доза хероин. Парадоксалното в случая е, че част от 15-етажните кооперации (именно върху които гордо стоят надписите) се обитават от служители на ОДП, единият от блоковете дори наричат „полицейският”.
Наглите до безпардонност „указателни знаци” обаче не притесниха нито един представител на реда. И това – дни, след като директорът на ОДП в Перник комисар Димитър Шереметев заяви в публичното пространство, че е поставил под як контрол целия кримиконтингент.”

Любомира ПЕЛОВА, в. Съперник

Оставам в очакване на нещо ново. Добро или лошо… Но нещо ми подсказва, че ще имам възможност да продължа серията с резилите. За жалост…

“Аз ибрах си сърце за светлите неща…”

Дали е възможно? За мен. А другите, какъв ли ще бъде техният ден?! Честно ли би било това? Променям ли нещо по този начин… Просто ставам непукист, а така аз не мога да живея. Да не обръщам внимание на това, което не харесвам… Не, не бих могъл. Това вече не би било истински (солен + сладък = интересен) живот.

И аз ”не харесвам долната земя”, но за съжаление там живея…

И все пак, според Марк Тулий Цицерон (когото съм цитирал, т.е. би трябвало да съм съгласен с него) аз правя две от “Шестте грешки на човека”. А именно - Номер 2: Склонността да се тревожим за неща, които не могат да бъдат променени или поправени и Номер 3: Твърдението, че нещо е невъзможно, защото ние не сме способни да го направим.

Така че… Не ми остава нищо друго, освен да се взема в ръце (колкото и да ми е трудно да си го представя ).

Снимка: Георги Димитров - Бруно, netinfo.bg

Напоследък все тази мисъл ми е в главата…

“Не очаквах нищо и все пак съм разочарован!”

Нямам повече сили… За нищо.

За престорена усмивка - въобще.

Какво по-хубаво от това?! Няколко министри да ти засвиделтелстват лично уважението и предаността си. И това, ако не е служба в името на народа.

Ако използвам езика на президента Г. Първанов и се водя по неговата логика, то вероятно и министър Гайдарски, в стремежа си да навлезе по-навътре в оперативната работа (искам да кажа, че му се е оперирало на човека, лекар е все пак), се е срещал с този и онзи (за двама братя става въпрос, ако ви трябва жокер).

Не е вярно обаче, че съм им предал поздрави от премиера Сергей Станишев, както се твърди в публикации в пресата, подчерта министър Гайдарски. Но според мен близостта между тях (колкото и много да са), не може лесно да се скрие. Личното посещение и изказване от типа “Много симпатични хора са” говори доста само по себе си.

И после как да не ни е симпатична държавата, като всички са така симпатични. Ха - ха.                                      За наша сметка обаче.

Какво е това “трябва да”? Щом трябва, значи може, както казва един мой любим професор. И все пак… Щом Жени каза, че трябва. Макар и с огромно закъснение (щото постих досега, не за друго)

1. Трябва да започна да правя нещата, които трябва да свърша или не трябва, но пък искам, а не само да си мисля за тях . И с това сякаш се списъкът ми се изчерпва.

Обаче…

И как да стоиш затворен в няк’ва стая 2х2 и да учиш. Няма как…

И накрая на деня идва ужасяващата равносметка - нито научих, нито излязох. Оффф….

Днес имах доста забавна (и все пак много натъжаваща) лекция по политическа география. Понеже имаме македонци в курса, преподавателят (небезизвестният проф. Стефан Карастоянов) помоли един от тях - българите от Долна България, както сам ги нарича, да донесе учебник по история от родината си. Колегата, твърдящ, че се самоопределя като българин, най-любезно се съгласи.

И така, днес имахме честта да се запознаем отблизо с творчеството (художествено) на скопските автори. Учебникът беше за осми клас, тънък и напомнящ повече за някакво помагалце (но явно определено помага за промиването на мозъци), сравнявайки го с размера на българските учебници (още едно доказателство, че съдържанието е по-важно ).Както и да е, на първата случайно отворена страница се четеше следното: “Бугарскиот цар наредил да убијат мекедонскиот револуционер Јане Сандански” (извинявам се, ако има неточности в изписването, но македонският /известен също като български на сръбска пишеща машина/ е доста “древен” език - май вече станаха 50 години, и ми е трудно). Но съдържанието е както в учебника.
Знам, че не казвам нищо ново, но просто се ужасявам от факта, че никой не прави нищо по въпроса. А Македония се е запътила към НАТО и ЕС. Добре, че засега поне Гърция има твърда позиция за името на претенциозната ни съседка. Но нас това не ни грее /колкото и брутален изразът/. Мога само да се съглася с мнението на Борислав Цеков. Та ние дори нямаме доктрина по въпроса (а и не само по него)… Сигурно така е много по-лесно: щом няма ясни национални интереси, защо някой трябва да ги защитава. И как ще ги защитава, след като сякаш никой не е наясно с тях?!

♦ ♦ ♦

Националност на Яне Сандански
Въпреки че македонската историография се опитва да наложи Яне Сандански като македонски революционер в съзнанието на македонското общество, той винаги се е самоопределял като българин.

• Обяснявайки своя идеал за свободна Македония пред италианския вестник “Секуло” по повод на окупацията на Вардарска и Егейска Македония от Сърбия и Гърция, той казва: „Македонските революционери, които след дълга и жестока борба с турската тирания доживяха да видят своята мечта - извоюване на свобода на Татковината, не могат да допуснат тя да попадне под сръбско и гръцко владение. Те няма да се спрат и пред най-страшните терористически средства, за да реализират съкровената си мечта - свободна българска Македония!…”

• “…Работата не е толкова проста,както ви разправят върховистите. Велика русия не успя да обедини българския народ… По-добре е да искаме Македония да си остане цяла и да получи поне автономия, отколкото на България да се падне едно парче, а другите части да ги вземат сърби и гърци. Да не искаме рогове, защото може да си загубим и ушите…Българския елемент в Македония е най-многочислен… По тоя начин, ние ще се намираме в постоянно сътрудничество за общобългарски цели, по пътя на които всеко дрънкане на сабли днес е предателство спрямо българщината…”” - думи на Яне Сандански, изречени пред кореспондента на вестник “Дневник” и публикувани на страниците на вестника на 11 август 1909 г.
• “Докато българите си разбиваха главата в Булаирските и Чаталджанските скали, сърбите и гърците си поделиха най-богатата на Балканите земя, където живееха един милион и половина българи…“.

За смъртта на Яне Сандански: След разгрома на Илинденско-Преображенското въстание като ръководител на Серския революционен окръг Сандански застава начело на т.нар. левица в македоно-одринското движение. Той подкрепя идеите за автономна Македония и балканска федерация . След смъртта на Дамян Груев, ръководител на ВМОРО, (загинал в престрелка с турците на 10 Декември 1906 г.) в организацията настава борба за власт, в която Сандански вижда основната пречка за амбициите си в лицето на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов. През 1907 г. Сандански започва да застъпва идеята, че македонският въпрос не трябва да се разглежда като национално обединение за българите, а да се постави на една освободена от национализма интернационална основа. От тази гледна точка всички, които агитират за обединението на Македония и България трябва да бъдат посрещани от ВМРО враждебно и третирани наравно със сръбските и гръцките агитатори. Сандански е организатор на екзекуциите на Михаил Даев, а по-късно на Борис Сарафов и Иван Гарванов и като такъв носи отговорност за започване на самоизтреблението и за подронването на българската кауза в Македония и за налагането на терора като средство за разрешаване на вътрешни противоречия във ВМОРО. Заради това на конгреса през март 1908 г. в кюстендилското село Жабокрът Сандански е изключен от ВМОРО и осъден на смърт от Тодор Александров.

Сандански е убит на 21 април 1915 г. в Пирин, местността Балтата от районната неврокопска чета на ВМОРО и конкретно от четника Андон Качарков. Погребан е на около 200 м източно от Роженския манастир. На надгробната мраморна плоча се четат думите му: “Да живееш, значи да се бориш. Робът — за свобода, а свободният — за съвършенство.”

източник: makedonski.10.forumer.com/ Уикипедия